Всяка година, по едно и също време, Стара Планина е неотменна част от есенните ми обиколки, и по-специално централната и част, в която за да излезеш на голото било, минаваш през вековни гори.

По пътеката за хижа Амбарица, след като надморската височина надхвърли хиляда метра, гората става все по-пъстра и живописна.

Неусетно сред обширна поляна се появява самата хижа. Това не е крайната цел, тя тепърва предстои.

Освен, че бе огромно удоволствие да бродя сам по пътеките из необятния гръбнак на Балкана в този слънчев есенен ден, беше още по-голямо удоволствие да забележа един малко известен скален феномен, носещ името Кралимарковата дупка. Чувствам се като последния глупак, като се сетя що път бях извървял до него и как замръкнах там. Гледайки го оттук, ми се струва доста по-близо.

Винаги е интересно в Стара Планина. Времето така бързо се мени, че както напича, след малко налазват черни облаци и започва да гърми и трещи. За разлика от последното ми посещение до Пеещите скали, този път не се притеснявах, че ще стане така. Освен, че връх Марагидик приличаше на вулкан с този облак над него, засега нямаше нищо тревожно.

След като преодолях някой друг метър денивелация се откри гледка на запад, към връх Вежен, който стърчеше като висок бряг насред бял океан.

На седлото, между върховете Купена и Малка Амбарица вече нямаше какво да спре вятърът, тук беше в свои владения. На височина над 2000 метра духаше с такова настървение, че ми трябваше сериозна екипировка, за която въобще не бях помислил. Единственото, с което разполагах беше тънка ветровка, от която нямаше особен ефект. За радост, след като взех да наближавам връх Амбарица, се появи нещо наподобяващо заслон. В началото ми се струваше голям, даже ми се привидя, че от комина излиза дим. Представях си как ме посрещат с чай и топло одеялце... Илюзията се изпари мигом щом наближих. С размерите на палатка, само че от ламарина, без врата, без дървен нар, ме очакваше подслонът-фризер на върха.

Като за добре дошъл, слънцето мигом се скри, от север дотърча облак, който стръвно залази по земята и след малко всичко беше само мъгла и вятър.

Крих се известно време в тенекиения заслон, докато зъбите ми не започнаха да тракат от студ. За да се сгрея, излизах да подскачам и тичам навън, и така докато наглият облак се премести от върха.

Едва сега можех да видя какво се случва наоколо. От южната страна, до към 1400 метра височина, всичко беше потънало в море от облаци.

Билото задържаше тази ниска облачност и от север беше слънчево.

От връх Ботев се виждаше само антената. Изглежда, че същият този облак допреди малко беше на моя връх.

С наближаването на залеза вятърът утихна, а гледките наоколо доказаха, че си струваха мръзненето и чакането.

Между върховете Амбарица и Ботев се намира най-изразената част от старопланинското било. С нетипично заострена форма са върховете Купена и Кръстец.

Имах усещането, че не съм в планина, а на остров сред море от облаци.

В посока на залеза, като малка светла точка, някъде в далечината, блести хижа Дерменка.

Неочакван спектакъл със светлина, вятър и облаци в главните роли, бе това кратко есенно приключение в Стара Планина.

http://evgenidinev.com/seen/ambaritsa/

Posted by Evgeni Dinev Photography on 29 октомври 2015 г.

Пфу Гена,

Този остров от облаци е впечатляващ.
Прекрасни кадри.

Евгени, благодаря за невероятната "разходка", която правя чрез твоите снимки и емоции.Чудя се как съм живяла толкова дълго време без тях!?

Много талантлив фотограф сте,снимките са уникални,желая много успехи.