Толкова бях идеализирал във въображението си тази дупка, че сблъсъка с реалността ми нанесе трайни физически и психически емоции.

Още на първия километър, заради безветрието и жегата, започнах да се варя в собствен сос. После дойдоха мухите. Цяла ескадрила от изтребители и бомбардировачи кръжаха около главата ми. Скоро видях пътека, която свива в гората и реших да съкратя маршрута. Това се оказа най-неподходящото решение, което ми коства час безценно време. Пътят свършва с малък бивак край реката, а нагоре е непроходима гора. Да тръгна през нея, би означавало да изцедя силите си докрай, да се надера до кръв и вероятно да замръкна там. Какъв наивник съм, си помислих и тръгнах обратно, да наваксвам изгубената височина.

В светлината на залеза, от малиновите храсти до хижа Добрила, като привидение, се появи мъж, целия в бели дрехи и дълга бяла брада. Беше категоричен, че няма да стигна по светло до Кралимарковата дупка и дори няма да я открия. Само това оставаше, толкова бъхтене за нищо. Тласкан от прилив на енергия, вече бях на седловината и завивах по рида Куманица. Слънцето приближаваше хоризонта, докато катерих подредените един след друг върхове. Вече усещах сериозно разминаване на моите представи с реалността. Нагънати хребети очертават пейзажа. В далечината е хижа Дерменка, от където бях поел този ден, за да замръкна в тъмнината, на непознато място.

Разпънах палатката близа над дупката. Това беше най-равното място, до което успях да се добера преди да се стъмни. Скоро разбрах, че съм направил поредната грешка. В тишината изсвистя звук, като от камшик и след секунда мощен порив шибна палатката. Вятърът профучаваша на тласъци, очаквах всеки следващ откос да изкорени колчетата. Към полунощ плющенето премина в постоянно бръмчене и люлеене, все едно бях вързал палатката на летящ самолет. Два часа преди изгрев, както внезапно започна да духа, така и спря. Имах съвсем малко време да си отдъхна, преди да изляза отново навън.

Дупката се вижда единствено от изток.

От запад се откроява само в непосредствена близост.

Последните километри по обратния път бях като роб, теглещ нещо тежко в пустинята. Точно тогава, жегата и досадния кортеж от мухи бяха прогонени от внезапен порой. Черен облак, надвиснал над мен, изцеждаше литри вода, докато навсякъде другаде огряваше слънце. Какво друго ми оставаше освен да се радвам на освежаващия благодат и без това нямаше къде да се скрия.

Яко, много добър пост, естествен и забавен!

Много пост-процесинг бе бате :) В един момент се питам Уран ли Земя ли :)

Гена, не пали ;)
Сега като си чета мнението наистина звучи двузначно.
Много ми харесват снимките, които правиш и ентусиазма с който работиш.
Поздрави !

Като става въпрос за избор на дестинация съм на принципа- Никога не обяснявай. Пред приятели не се налага, а враговете няма да ти повярват. Замислете се и ще видите, че съм прав.

Много красиво място, дано не е така само на снимка. След зимата пак ще пътуваме :)