Всяка зима си харесвам някоя хижа в Централен Балкан, слагам снегоходките и поемам към нея. Този път честта се падна на хижа Рай.

Скоро след като поех по прясно утъпканата пътека, облаци започнаха да се скупчват около заснежените върхове.

На разклона за връх Ботев пъртината изчезна и запробивах път през гората.

Точно на най-големият наклон преди хижата направих грешката да изоставя маркировката и да поема директно нагоре по стари следи. Оказа се, че хората са се пускали оттам, а не са се качвали. Това беше най-кошмарното ми изкачване. Снегоходките не успяваха да зацепят в снега и постоянно пропадах надолу. Не можех нито да се подпра с ръце заради изключително дълбокия сняг, нито да се хвана някъде. Погледнато отгоре, това беше безкрайна вертикална стена, отрупана със сняг.

Облаците прииждаха с пълна пара когато изкачих билото.

За броени минути слънцето се скри и всичко потъна в гъста мъгла.

За сметка на това веднага щом се смрачи небето се изчисти и се показаха звездите. Нямаше луна, но вместо нея Венера блестеше ярко тази вечер.

Тази тиха, но мразовита нощ, прекарах в съзерцаване на нощния небосвод.

Отсъствието на лунна светлина даваше възможност на звездите да греят с пълна сила.

Докато тук на билото блещукаха звезди, над Калофер пламтяха облаци.

За разлика от разкоша на диамантеното нощно небе, изгревът бе по-скоро скучен.

Райските скали за миг пламнаха в алено, след което поех по обратният път по вече утъпканата снежна пътека.