Когато дойде есента и природата се изпъстри, не ме свърта на едно място. Хващам раницата, зареждам резервоара догоре и потеглям... нанякъде. Това "нанякъде" най-често се оказва в Родопите.

На няколко километра след летовище Студенец, на около 1600 метра н.в. пътя свърши. От тук нататък всичко беше гора, сняг и кал.

Имах глупостта да тръгна към най-близкото село - Ситово. Какви ли не преживявания съм имал с моята таратайка по пресечени и други терени. Сега ми предстоеше нещо съвсем ново - десет километрово спускане през планински черен път, покрит със сняг, кал и локви, под които стърчат огромни коловози. Къде занасях към стръмни урви, къде нагазвах в преспа или калище... изтръпвам като си спомня. Оставаха два километра до селото, когато се озовах в изключително тясно дере, по което течеше река от разтопен сняг. Не мога да се върна назад, заради стръмния и хлъзгав терен, нито да продължа напред. Пътят беше блокиран от поредица паднали борове.

Разполагах с неголяма брадва, даже бих казал малка. Трябваше да прережа четири дебели ствола на няколко места, за да мога да ги отстраня от пътя. След като избутах и последния бор продължих спускането до следващото непреодолимо препятствие - още по-голямо паднало дърво.

Това беше широколистно дърво, нещо като огромен храст с множество клони, което може да бъде изместено само с багер. След като бях толкова безразсъден да поема по този път, нормално бе да се озова в капан. Тук местността вече беше по-равна, а отстрани на пътя, макар и отрупана от снега имаше нещо като нива. Преодолях и това препятствие, влязох отново в пътя и след минути достигнах селото.

След цялата тази драма трябваше да се върна в начална позиция. Слънцето залязваше, когато минавах над Тъмрашкото ждрело.

Денят си замина, а най-близко беше Асеновград.

В художественото осветление на крепостта преобладава зеления цвят.

Дали благодарение на себе си или на бога, вместо да нощувам на онзи кошмарен път, стоях тук на хълма и съзерцавах любимата си планина.

Гузен от грешката, продължих с осъществяването на сбъркания план. По нормални пътища се добрах до забутаното селце Буката.

Минах край крепостта до село Кошница. По-рано, през лятото, се бях качил до нея. Под хълма има пещера-тунел. Минава се през него, за да се стигне до върха, където е самата крепост.

В Смилян слънцето започваше да напича приятно.

Котарак оглежда владенията си.

Следва село Чокманаво, където от дълги времена старата църква е част от пейзажа.

Ето го и китното селце Полковник Серафимово, удостоено с името на знаменития полковник.

На връх Средногорец се издига паметника Родопската Шипка, по случай събитията в този край по време на Първата Балканска Война.

Край Рудозем планината е по-ниска и разлата. Пейзаж характерен за Източните Родопи.

Правя дежурна спирка в Широка Лъка.

Пътят не свършва тук, той продължава все напред. Понякога ще се връща по познати места или пък ще поема през непристъпни клисури, които малцина се осмеляват да преминат.

http://evgenidinev.com/seen/lost-in-rhodope/

Posted by Evgeni Dinev Photography on 12 ноември 2014 г.

Браво,
Перфектно и професионално...

Божествена природа! Чуни снимки! Браво на майстора!

Прекрасни снимки!

Страхотен и впечатляващ пост. Прекрасни снимки, благодаря, че споделихте вашия опит.