Науса е туристическият рай. Тук са съсредоточени множество луксозни магазини и ресторанти.
Сградите са прилежно белосани и със загладени ръбове. Приличат на детски рисунки.
Щом наближи залез, крайбрежните заведения се изпълват, въздухът затрептява от емоции за предстоящи романтични вечери и неповторими бъдещи спомени.
Градчето е с уникално разположение и в близост до него се намират множество забележителности.
Лефкес е бил главният град по времето на венецианските владетели. Затова църквата е с нетипична за острова архитектура.
За разлика от предните два града, тук атмосферата е по-селска.
В съседство е градчето Костос, с тесни улици и прилежно боядисани фуги.
Марписа се оказа неочаквано попадение.
Местните се стараят да впечатлят с декорации пред домовете си.
Но дори и само свежо боядисаните фасади са достатъчни, човек да се захласне.
Климатът е блогоприятен за тези цветни храсти, които наподобяват на дървета.
Местната църква контрастира с ръбестите си форми.
Погледнато отдалече, градчето не предвещава какво се крие вътре.
На места, по сините куполи на църквите, се усеща известно сходство със Санторини.
Архитектурният стил на Парос е уникален. До една степен, това се дължи на специфичната форма на комините.
Насред сухата и неплодородна земя, къщите са потънали в зеленина и цветни храсти.
А отгоре се показват комини с форми на духчета.
Архитектурате е съчетана в идеален баланс със заобикалящата я среда.
Тъй като Парос няма кой знае какви природни дадености, плажовете не омайват с красота, но пък си имат собствен чар.
Много са и всеки се отличава един от друг. Някои са с фин пясък, други с камъчета.
Трети са ветровити, само за сърфисти.
Други са екзотични.
А някои, диви и потайни.
Разнообразието е голямо.
Навсякъде из острова се белеят прилежно поддържани параклиси.
Всеки е с камбанария и собствен облик.
Нощем грейнат ли звезди, пламък от кандило заблещуква вътре.
]]>Когато стигнах до обновения заслон на Кончето, времето не беше особено приятно. Ръмеше слаб дъжд и нищо не предвещаваше картината, която залезът се канеше да сътвори.
Слънцето се показа под натежалите облаци и огря високото Пиринско било.
Над белите върхове се изсипа богата палитра от топли червеникави оттенъци.
В апогея на залеза, мраморното било се озари в тъмно-червен цвят. После бързо се смрачи, захладня и падна непрогледна мъгла.
Преди изгрев, се добрах до връх Бански суходол, където някой нощуваше в палатка.
За разлика от залеза, който беше експолизия от светлина, изгревът нямаше кой знае с какво да се отличи.
Все така с недоумение, наблюдавах стада диви кози да се лутат в подножието на Вихрен.
Спрях да отпочина на полянка край Дългото езеро и блаженно се наслаждавах на тишината.
Бях се унесъл в приятна дрямка под галещите слънчеви лъчи и скоро, някъде в далечината, започнаха да долитат звуци "Ехо, ехооо..., ааа, еее, ооо...". Остър нож раздра покривалото на унеса, в който се намирах. Върволица от безчетен брой хора се нижеше бавно надолу по пътеката от Тевно езеро, като всеки се надвикваше с другия. Докато успея да се облека и да си събера багажа, оттук-оттам започнаха да изскачат запъхтяни туристи. Придружаваха ги опитни стари планинари, които омайваха слушателите си с пленителни истории за знайни и незнайни планински подвизи.
По най-бързия начин се втурнах, за да избягам от шумотевицата, и през сипеи и чукари се добрах до доста по-недостъпна, но също толкова идилична полянка край долното Бъндеришко езеро.
На следващото утро Вихрен отново грейна за кратко в топлите цветове на изгрева.
]]>Малкото, но много разпръснато село Гела, се събужда огряно в нетипично за месеца топло слънце.
Връх Турлата, който бди над селцето, посреща пръв лъчите.
Съседното село Стикъл също грейва в златна светлина.
Толкова е топло, че само червените цветчета и окапалите листа издават, че есента отдавна е дошла по тези места.
В гора от трепетлика се е приютила селската черква.
Горе на хълма вятърът рано е отвял жълтите листа и издайнически е свалил маскировката на храма.
Различна е обстановката при долната църква, където листата са все още по местата си.
В околностите на селото есента е във вихъра си.
Малкото широколистни дървета са изпъстрени в ярко жълто.
От връх Орфей (Широколъшки снежник, Карлъка) се открива панорамна гледка на юг, където властват вечно зелени борови гори.
Под върха безгрижно се разхожда огромно стадо коне.
Лидери на стадото, като че ли са двойката коне в бяло и черно, колкото и да е предсказуемо това.
Есента се стъмва рано и безброй звезди изпълват нощния простор.
В тихата безлунна нощ, като с остри нокти, далачен кучешки лай раздира тишината. Успокояващо похлопват камбанки на овцете в кошарите.
]]>Независимо от удивителните природни дадености, хората се грижат изключително усърдно за околната среда. Поляните са старателно наторени и окосени, не е възможно да се намери и педя занемарено пространство.
Тъй като тази част на Тирол, някога е принадлежала на Австрия, преобладаващото население е немско-говорящо. Всички надписи са дублирани на три езика, понеже освен италиански и немски, тук говорят и трети език - ладински, който е нещо средно между двата. Немското име на Вал Гардена, например, е Грьоден.
Дървена реплика на известна скулптора на Исус Христос се издига на отдалечено място в планината, от където се разкрива обзорна гледка.
Красиво е накъдето и да погледнеш.
Гледките са изящни.
На фона на исполинските върхове, често могат да се забележат малки църкви, разположени насред перфектно окосени морави.
Долините са изпълнени с китни селца. Въпреки, че само в този регион има стотици лифтове и множество ски писти е трудно да се забележи това.
Такъв перфекционизъм цари тук, че ми бе трудно да възприема, че се намирам в Италия, а не Швейцария или Германия.
Пасящото наблизо стадо овце с черни глави също е съвършено. По незнайни причини нямат страх от хора.
В Южен Тирол се издигат всякакви дървени фигури на най-неочаквани места. Подозирам, че това огромно чучело няма да плаши гаргите, а ще бъде изгорено в един момент.
Доломитите са толкова обширни планини, че накъдето и да погледнеш се извисяват причудливи върхове. Главните хвъркати обитатели са жълтоклюните врани, които са много любопитни и вечно гладни.
Върховете са толкова изящни и един от друг по-чудни.
]]>Би ми било съвестно, ако не стана рано поне една сутрин и не се помотая наоколо, докато всички все още дремят.
Еуфорията да запечатвам стотици кадри сред този пленителен пейзаж се е изпарила през годините. Наблюдавам как изгряващото слънце озарява в златно боровата гора, без да се чувствам длъжен да заснема всяка една секунда от този приказен момент.
Колкото и да е малка България, все още се намират места, до които не съм успял да се докосна. Такива са например околностите на Хаджидимово, които биха наподобявали Тоскана, стига земята да беше обработена така прилежно.
Приликата е още по-силна заради странния, особено висок манастир, издигащ се насред полята, също както кулите, които са неизменна част от тосканския пейзаж.
Самият манастир си има часовникова кула и е много по-различен от типичните български манастири.
В подножието на Южен Пирин, близо да гръцката граница, навремето е кипял живот, съдейки по огромните църкви в селата.
Църквите са извънредно големи и до всяка една се извисява висока камбанария.
Селцата сега са запустели, но тази запустялост не е потискаща, а навява меланхолия.
От механата в село Делчево се разкрива обзорна гледка към низината.
И тук църквата е идентична. Изглежда така, сякаш е вкопана в земята.
Къщите едва се крепят на старите си основи, но и в това има нещо меланхолично.
Някои села, като Лещен са прескочили отвъд забвението, където активно се възстовяват и строят нови къщи в типичния за региона стил.
Тук камъкът е в основата на строителството. Всички покриви са покрити с каменни керемиди.
Ковачевица е перла в короната. Не само, че всичко е от камък, а и сградите са завидно високи.
Камък и дърво - квинтесенцията на живота.
За разлика от повечето села наоколо, тук усърдно се обновяват дори и улиците в характерен за селото почерк.
Ако Ковачевица удивлява с дръзка каменна визия, Долен е селото където времето е спряло да тече отпреди две столетия.
Всяка крачка връща часовника назад. Дядо с магаре и каручка биха се вписали идеално.
Растителност безмилостно поглъща изоставени къщи и дворове.
Църквата не се извисява високо насред селото, а като че ли нарочно е скътана в ниското, така че да не дразни башибозука.
Часовникът е спрял хода си по тези места, неподвластни на шеметния вихър на времето.
]]>Докато цяла Лефкада е с предимно планински терен и труднодостъпни плажове, то в Кефалония с такъв релеф е само малка част от острова - тази разположена на запад. Останала част от крайбрежието, особено на юг е ниска, пренаселена с курорти и тълпи туристи, която моментално изхвърлих от плановете си.
Първият див плаж (Ammos), на който се натъкнах, се оказа изолиран по суша, тъй като пътеката до него е била разрушена от свлачище. Затова пък е идеален за достъп по вода. По-твърдоглавите и неразумни люде могат да се пробват да слязат по свлачището, но рискът от падане и травми е голям.
Все в тази част на острова са закътани множество превъзходни плажове, като Петани. Малко по-на юг нещата са съвсем различни. Плажът Кси (Xi), например е много популярен, заради червеникавия пясък и варовиковите скали, но не успя да ме впечатли. Съвсем друго е положението към залива Миртос. Лазурно море, стръмно крайбрежие, точно както съм си го представял. Наслада за очите и покой за душата.
Огромна бяла ивица с пясък, заобиколена от зеленина, насред небесно син простор. Не мога да остана равнодушен.
Погледнат отгоре този плаж няма равен на себе си, затова се води един от най-красивите въобще.
Съвсем наблизо е култовото градче Асос (Assos). Наподобява повече на Италия, отколкото на Гърция. Всичко е обвито в тучна зеленина и цветя. На острова има и друга забележителност. Това е пещера с голям свод отгоре и езеро (Melissani).
След като за пореден път установих, че по-голямата част от острова не ми допада, се заех да изследвам някои по-закътани места в западната част. Времето беше сърдито, но пък видях и другото (намръщеното) лице на Кефалония.
Тази промяна на времето се оказа особено подходяща. Надвисналите над острова облаци създават още по-драматична гледка.
Съвсем случайно поех по пътя за селцето Зола (Zola). Останах без дъх, докато преминавах покрай обширната долина, вгледан в изумрудено синия залив.
И така до самият плаж Вути (Vouti). Този плаж се оказа перла в короната. До него води ужасно стръмен и крив път, но за сметка на това си струва усилията.
Плажът Миртос може да е най-известният на острова, но този по нищо не му отстъпва. Идилията е гарантирана.
Друго култово градче е Фискардо. Това всъщност е пристанищният град, ако пътувате с ферибот от Лефкада. Освен фериботи, тук редовно пристигат и много други туристически кораби и яхти от съседните острови. Както няма много хора, внезапно улиците и заведенията се изпълват с туристи от цял свят.
Стигнах до заключението, че най-живописната част от Кефалония все пак е заливът Миртос. Само тук цветовете на морето са нерелеално, хипнотично, тюркоазени. Само тук над този живописен залив може да е слънчево, а над останалата част от острова мрачно.
В същият този залив се намира любимият ми вече плаж Вути, който не бих могъл да не зърна и по изгрев.
Идеята се оказа прекалено добра.
Някой би си помислил, че е дори нагласена.
Но кой съм аз, че да нагласям това, което само природата може. Колкото и да не вървят добре понякога нещата, стигнах до извода, че разходката до някое красиво място призори действа тонизиращо и поне малко изчиства лошите помисли. В крайна сметка, негативните мисли не помагат никому.
]]>Сняг беше покрил дори и плажовете.
Балканът, колкото и да е труднодостъпен през зимата, е още по-пленителен, особено ако си се запътил сам към хижа Рай.
Вечер в нощното небе грейват безброй ярки звезди.
Рила предлага микс от назъбени скали подаващи се страховито в намусеното време.
В равнинните части на страната е почти сигурно, че там, където има хълм, някога се е издигала крепост, също като тази край село Венчан.
С настъпването на пролетта, лилави великденчета изпълват поляните.
Всичко се мени бързо и непрестанно. Както грее слънце, ще завали дъжд и ще се покаже дъга. Мимолетни макове обагрят в алено произволни площи.
Сезонът, който изпълва с оптимизъм всяко живо същество.
Правим бърза отбивка в Андалусия, която с невероятната си история ни връща в миналото.
Колкото да хвърлим поглед на двореца Алхамбра в Гранада.
Както и на приказният мост Nuevo Ponte в Ронда.
Но не се изкушаваме да тръгнем по курортите на Коста дел сол.
Съвсем спонтатто се пренасяме на колоритният остров Мадейра.
Където има от всичко по много - планини, крайбрежие...
Древни гори.
И слънце в изобилие.
За момент се връщаме в България, за да видим какво е положението в живописният циркус на Урдини езера.
Оказва се, че голямо стадо игриви коне е обсадило всичко наоколо.
Юли е, лавандула е покрила като лилав килим многобройни кътчета в Тракийската низина.
Време е за море, време е за някой гръцки остров, защо не Лефкада.
Където морето е по-синьо от небето.
А небето се слива с морето.
И така неизбежно пристигаме в Родопите, където млечният път свети като фар в мрака на необятната вселена.
А край Карадере луната изгрява за да прогони мрака.
Неусетно пристига есента, покрила с пъстра премяна котловини и хребети на Кормисош.
Неустоими и пленителни са Родопите в средата на есента, дори и сред най-забутаните дерета.
Какво остава пък, ако случайно се окажем по изгрев някъде над виещите се из пъстрите гори меандри на Арда.
Понякога ми се струва, че това е всичко, което ми се иска да съм видял, но както се казва, с гледането идва апетита за още и още.
Как да опиша нещо, което може само да се преживее? Освен красива гледка в кадъра, това e далечния ромон на реката, свежия аромат на есента, студения полъх на ноемврийското утро.
Когато слънцето се надигне над планината и огрее с девствена светлина пъстрите гори, и най-коравият тип би се разчувствал пред величието на майката природа.
Огнени лъчи се прокрадват между облаците и върховете.
Изглежда все едно в гората бушува пожар.
Какво ли е да живееш на подобно място, достойно за въображението на гениален художник?
Малкото родопско селце е притихнало.
Животните не са затворени във ферми, а са разпръснати из околните поляни.
Както утрото отстъпва на деня, така и последните облаци избледняват във въздуха.
Някъде наблизо, сред безбройните селца и махали, се срещат останки от древни крепости.
Една такава, крепостта Кривус, е толкова затънтена сред меандрите на Арда, че ми е трудно да я открия.
Ориентирам се по интуиция, тъй като от новата туристическа пътека нищо не е останало, за разлика от каменните руини, които стоят тук повече от десет века.
Само ако можех да си представя как е изглеждала крепостта в оригиналния си вид... Или пък археолозите да си бяха свършили работата и да я възстановят, но това вече е фантазия, не е до въображение.
]]>Още с навлизането в парка се усеща оживление - чува се тропот, притичват сърни, елен се обажда сърдито... Диви кози, отвикнали от човешко присиствие, бягат панически от неочакваната среща.
Разположението на Кормисош е такова, че Родопите се разкриват като на длан. Ако погледнеш на север, погледът минава през Белинташ и стига чак до Стара Планина.
Във всяка друга посока се разстилат безкрайни родопски простори.
Краят на този ноемврийски ден предвещава студена нощ.
Мразовитото утро е съвършенно ясно, без типичните родопски мъгли.
Кормисош спокойно може да се нарече най-пустото място в Родопите. На километри не се забелязва ни пушек, ни път.
Като море от нагънати зелени хребети.
На връщане, през оредялата гора, се открояват признаци на цивилизация.
Дълбоко в усойните долове есента е в разгара си.
В тези закътани родопски пролуки трудни достигат слънчеви лъчи.
Човешкото присъствие е рядкост, идилията е пълна.
Изпаднал в божествено опиянение, съвсем ненадейно се натъквам на древен римски мост. Все пак, някога по тези забравени от бога места са бродили хора, оставили следи, които времето не е успяло да заличи.
]]>После следва носът с фара, където водата вече придобива нормален тъмно син цвят.
Но малко по-нагоре, към най-известния плаж на острова всичко се променя. Стръмни, изрязани бели брегове и лазурна шир.
Съчетанието на светли скали, бял пясък и небесно синьо море е толкова омайващо. Редуват се плажове, до които е невъзможно да се стигне пеш, а само по море. До други се изгражда път. Следва серия от полудиви плажове, т.е. такива, до които се стига по ужасно завъртяни пътища и често липсват заведения. Логично идва ред на плаж тип "Слънчев Бряг", с барове, спортни атракции и др. развлечения. В непосредствена близост е един от най-красивите на острова, до който се стига само пеш. Усилието да се доберете до него, натоварени с тежко плажно снаряжение, е определено добра инвестиция.
Морето тук е от най-светлото до най-тъмното синьо. Не мога да откъсна поглед.
Плажовете са почти залепени един до друг, като ги разделят вдадени в морето носове. Този ми наподобява на нашия Иракли, дори в гората и там е пълно с бивакуващи летовници.
Вече сме в горният край на Лефкада, където се е скрил един неугледен и слабо посещаван плаж. Плажната ивица е с малко пясък и е предимно камънак, който е добре дошъл за сглобяван на каменни кули. Плажуващите тук добре са се постарали в строежа на каменни пирамидки.
Това действа заразяващо и човек ще - не ще, започва сам да трупа камък върху камък, докато лятното слънце бавно се скрива под хоризонта.
]]>През повечето време Мадейра, като че ли, е покрит с було от облаци. Времето се сменя постоянно - ту е мрачно, ту пекне за малко. Когато се изкачиш високо в планината, разбираш каква е причината. Един огромен облак се е излегнал върху острова, а над него стърчат само върховете.
Туристическата инфраструктура тук е невероятна. По цялото си протежение маршрутите са покрити с плочки, а на места където е трудно да се премине са прокопани тунели, като някои са дълги по цели километри.
Мъглата и слънцето понякога създават невероятни гледки. Както споменах, само за миг времето може да се промени коренно.
На тази височина е доста ветровито. Вятърът издухва облаците над скалистото било, но така и не го прехвърлят напълно.
С наближаването на залеза картината става още по-вълнуваща.
Сякаш нещо ври и кипи, безпомощно да излезе отвъд черните скали.
Положението не е по-различно сутринта. От океана се носят свежи потоци приличащи на бяла река.
Още по-интересно е, когато узнаеш че има цял град под тези облаци. Долу кипи живот, градски звуци изпълват пространството, а горе няма и помен за това.
Едно от приятните изживявавания на Мадейра са "левада маршрутите". Това са изкуствени канали, по които се пренася водата от северната към южната част на острова. Изграждането им е започнало още в началото на колонизацията, тъй като северната част е вододайна, а южната сушава, но по-добра за заселване.
Маршрутите по тези левади са десетки и изборът по коя да тръгнеш никак не е малък.
Най-популярните обикновено стигат до водопад, който всъщност пада от някоя по-висока левада и поема по друга.
Когато небето се проясни може се види гористата околност, която наподобява джунгла.
Рядко се виждат върховете от ниските части, но понякога за момент може да се покаже някой подобен красавец.
Самата планина стръмно се спуска над океана и никъде няма местенце за нормален плаж.
Дори главният град Фуншал е застроен в подстъпите на планината и улиците му са изключително стръмни.
Няма пясъчни плажове в Мадейра. Дори там където е възможно да се излезе на брега ви очакват само едри камънаци.
Връщаме се в гората и поемаме по мъгливите пътеки.
Тук тя се нарича Лаури-силва, тъй като в по-голямата си част е лаврова. Дърветата са напоени като гъба с вода заради постоянната мъгла. Не вали дъжд, но се чува звука на капките.
На няколко километра в друга посока слънцето грее приятно, няма помен от мъгла.
В източната част на острова крайбрежието е тясно, дълго и изключително стръмно. Отдолу стърчат красиви скали, но е невъзможно да се слезе.
Заради странното време, залезът е непредвидим. Не знаеш какво да очакваш, затова се оставяш да те изненада.
Същото е и с изгрева - както е мрачно изведнъж небето се прояснява. Облаците пламват за кратко докато се чудиш накъде да се обърнеш.
Слънцето близва набързо високия бряг и отново се скрива в сивото було на облаците.
Освен с великолепните си природни дадености в Мадейра могат да се похвалят и с къщурки със сламени покриви, в които са живели навремето. Сега служат само за туристическа примамка.
От най-високият връх може да се обхване с един поглед целия остров, стига да е ясно времето.
На крайбрежието, както винаги ни очаква поразяваща гледка с живописен, вечно зелен непристъпен бряг.
]]>Пътувайки във вътрешността впечатляват безкрайните поля с маслини, бадеми и всякаква друга селскостопанска продукция. Няма пустееща и необработена земя.
Андалусия е толкова огромна, че трудно може да бъде обиколена за кратко време, затова съм подбрал само някои интересни локации. Една такава е Монтефрио.
Повечето населени места в Андалусия си имат замък, който се издига над селището, но релефът на Монтефрио е несравним.
Един от големите градове, който няма как да пропусна е Гранада. Това сигурно е градът с най-много светофари на линеен километър. Като оставим тази особеност настрана, основната забележителност е мавърският дворец Алхамбра.
Напълно различен стил от останалите дворци.
Премествам се в провинция Малага, но доста на север, където е един друг забележителен град Ронда.
Отличава се с дълбокото ждрело El Tajo и изключително красивия мост Nuevo Ponte, свързващ стария и новия град.
Историята говори, че в стаичката над арката измъчвали пленници по време на гражданската война, а някои от тях хвърляли направо в бездната.
Като загърбим зверствата, които са се вършили, гледката към долината по залез е живописна.
Също и тази към ждрелото по изгрев.
Тук се намира един от най-старите стадиони за корида.
Уличките са неповторими и всяка си има по няколко ресторанта.
Захара е друго градче също с хълм и кула, но си има и небесно-синьо езеро.
В Олвера също си имат замък, но са се постарали добре и с църквата.
Често срещана гледка в тези градчета са саксии с цветя закачени по фасадите на къщите.
Не е за вярване но това е Андалусия - зеленина и планини навсякъде.
Вече съм далеч на запад, в региона на Кадис, където се е спотаило друго китно, бяло градче Конил.
Това е добре позната локация за сърфистите, където безспирно духа мощен вятър.
Не знам дали постоянно е така, но освен за каране на сърф, определено не става за плаж.
Ей така, както си вървя подбутван от вятъра, се натъквам на лодка погребана в пясъците.
От ветровития Кадис, пътищата ме отвеждат към по-гостоприемната андалуска област Алмерия. Тук се намира едно друго ждрело Горафе, където са открити изключително древни мегалитни жилища. Особено интересно е, че долмените изглеждат абсолютно еднакво, като тези в Сакар.
Последното градче, разбира се със замък, по моя образователен тур из Андалусия е Велес-Бланко.
Намира се насред обширна долина, от която стърчат мини планини с по един връх. Струва си да се отдели време и на този край, но както винаги се получава, то никога не стига.
]]>Точно на най-големият наклон преди хижата направих грешката да изоставя маркировката и да поема директно нагоре по стари следи. Оказа се, че хората са се пускали оттам, а не са се качвали. Това беше най-кошмарното ми изкачване. Снегоходките не успяваха да зацепят в снега и постоянно пропадах надолу. Не можех нито да се подпра с ръце заради изключително дълбокия сняг, нито да се хвана някъде. Погледнато отгоре, това беше безкрайна вертикална стена, отрупана със сняг.
Облаците прииждаха с пълна пара когато изкачих билото.
За броени минути слънцето се скри и всичко потъна в гъста мъгла.
За сметка на това, веднага щом се смрачи, небето се изчисти и се показаха звездите. Нямаше луна, но вместо нея Венера блестеше ярко тази вечер.
Тази тиха, но мразовита нощ, прекарах в съзерцаване на нощния небосвод. Отсъствието на лунна светлина даваше възможност на звездите да греят с пълна сила. Докато тук на билото блещукаха звезди, над Калофер пламтяха облаци.
За разлика от разкоша на диамантеното нощно небе, изгревът бе по-скоро скучен. Райските скали за миг пламнаха в алено, след което поех по обратният път по вече утъпканата снежна пътека.
]]>Звезди
Буря
Изглежда топло, но е –20°C.
Късметлийско утро
Много тичане нагоре/надолу
Град градина
Неочаквано фотогенични скали
Италианската ривиера
Средновековният Манхатан
Тук светлината вярно си е такава
Клише, но пък е яко да се завреш в пшеницата.
Изненадваща Тосканска мъгла
Като във филм
Подобни места винаги са окупирани от фотографи, дори по зазоряване.
В нашия Созопол няма такава опасност все още
Мой любим юни
Мое любимо море през юни
Така става, когато залезът засенчва основната тема на снимане.
И пак е лято
Тучна зеленина, цветчета...
Време за планина
Маяк на върха на планината
Вълни от облаци
Слънчеви лъчи през клони
Този плаж наистина бил розов
Просто Крит
На това му се вика лагуна
Червено и зелено
Няма туристически пътеки по подобни места
Бих могъл да се гмурна в това пъстро море
Ръжда
Прекалено шарено
Прекалено хубаво
Слънчеви лъчи през пролука
Слънчеви лъчи през... нещо си
Класически минимализъм
Да попаднеш в огледалния свят
Ето ги гондолите, които някои автори оприличават с ковчези, заради черния лак и други сходни черти.
В първият ден сякаш бях попаднал в лабиринт. Това са стотици преплетени улички, по които можеш да минеш многократно без да запомниш.
На вторият ден започнах да схващам логиката, като очертавах на картата откъде съм минал. После започна да ми прави впечатление, че кварталите в града коренно се различават. Едни, където са концентрирани магазините, са пълни с хора, други, за голяма изненада, са направо пусти.
Някои от каналите са като главни пътища, по които преминават гондолите.
Наклонените кули са характерна гледка.
Базиликата Санта Мария е една от отличителните сгради на Венеция.
Никакъв шанс да се покаже слънцето и този ден. Поне рано сутрин край Сан Марко е значително спокойно. Това е времето, ако човек иска да се докосне до магията на Венеция.
Оказва се, че в лагуната има и други не по-малко интересни градчета. Едно от тях е Бурано - съвсем малък остров, с разноцветни фасади на къщите.
Съвсем наблизо е Торчело, който е по-скоро парче суша с огромна кула и стара базилика.
Най-сетне взе, че се появи цвят в небето. Гондолиерите не се стараят да спазват дрескод. Повечето са без шапка, други са с маратонки...
Пълна загадка е как се оправят Венецианци, когато нивото на водата се вдигне толкова, че залее приземните етажи.
Залезът ме хвана близо до моста Риалто, където се натъкнах на друг голям пристан с гондоли.
Лодките се покриват старателно, когато не се ползват.
Заклещен в глуха уличка край Гранд-канал дочаках да избледнеят красивите цветове на залеза.
Разнообразието от улици, канали и мостове във Венеция е огромно. Човек трябва да прекара месеци, за да се ориентира без карта.
Хубавото е, че както вървиш попадаш изневиделица на отворени пространства, наречени Campo, често с църква/кула и кладенец.
Един от ориентирите е мостът Риалто, който свързва кварталите през Гранд-канал.
Последният ден от престоя ме удиви със съвсем чисто небе. На разположение, обаче, имах едва час да се полюбувам на лазурната светлина.
Пристанът с гондолите се превърна в любимо място още от пръв поглед.
В непосредствена близост е мостът на въздишките, по който навремето са откарвали затворниците и под който сега влюбени двойки се вричат един в друг.
Целият град е произведение на изкуството, който отново и отново искам да преоткривам, и за който да продължавам да мечтая.
]]>